Андрей Арнаудов: Гунди – Легенда за любовта е най-скъпият български филм след 1989 г.

Андрей Арнаудов – половинката от Иван и Андрей, тук сме за да си говорим за това, което бих нарекъл новото ви продуцентско начинание – филмът за Гунди. Може би и единственият такъв, който вие пускате на 9 октомври...

Това е единственият игрален филм, но иначе документални филми е имало, разбира се. Игралният обаче е нещо много по-сложно.

Сега ти се намираш в интервю за Biss.bg- бизнес сайта на Нова телевизия и НетИнфо. Ще говорим повече за бизнес, но мисля да започнем по друг начин. Аз съм цесекар от малък -винаги съм бил. Даже има една теория, според която човек е фен на този футболен отбор, на който е първата му тениска. Аз бях с Емил Гъргоров и със Зинедин Зидан – ЦСКА  и Реал Мадрид. Обаче когато изгледах трейлъра на Гунди се разревах. Сигурен съм, че това го чуваш много често. Ти как си обясняваш това нещо?

Първо, нескромното е, че екипът, правил трейлъра добре си е свършил работата. Иначе темата за Георги Аспарухов-Гунди е така или иначе тема, която достига до сърцата на милиони българи. И ако работата е добре свършена е много вероятно да има този ефект. Но това е само трейлърът - трябва да изчакаме филма на 9 октомври, да се съберем в Арена София, за да го изгледаме на премиерата, после да го видят зрителите по кината и да видим какъв ще бъде резултатът.

Казваш така, но той всъщност спечели една голяма награда. За първи път български трейлър получава такова признание. Разкажи малко повече за номинацията.

Трейлърът беше номиниран и стигна до едни големи световни награди в Лос Анджелис, заедно с много други такива на многомилионни касови филми. Тепърва се надяваме да печелим повече награди, да се явяваме на фестивали и ще видим. Макар че този филм не е фестивален – неговата цел е да бъде касов. Да бъде изгледан от много хора и да достигне пряко до сърцата им. Затова нашата цел не са фестивалите и наградите, а е публиката, разбира се, но ако ни наградят и на някакви международни фестивали ще бъдем много щастливи. Затова може би съм аз съм по-подходящия гост за вашия сайт от гледна точка на това, че се занимавам с по-търговските неща в нашия дует. Но филмът е нещо, което е много по-близко до сферата на Иван. И винаги, когато говоря за филма за Гунди, чувам гласа му – „чакай да не бързаме, да не казваме хоп, преди да сме скочили“ , казва Иван. Добре, няма да казваме „хоп“ преди да сме скочили. Първо ще видим как се влиза в бизнеса, как се продуцира такава мегапродукция.

Моят живот се разви така, че имам много приятели актьори. И на вечеринки съм ги питал защо никой не прави в България да речем хубави игрални филми за Левски, за Ботев, за Раковски, за Бенковски – нямаме такива, каквито направиха другите нации около нас. В целия свят национални поп-културни личности се превърнаха в герои. Ние не успяхме да направим износ от легендите за Левски, за Ботев. Отговорът на тези мои приятели, извън парите, винаги е бил едно нещо - страх. Страх да посегнеш националната светиня. Вас не ви ли беше страх да посегнете към Гунди?

Отваряме една много голяма тема, но първо – да. Самата ни мотивация е да започнем да правим филми, които да работят върху националното самочувствие и националната памет. Изборът да започнем с Георги Аспарухов-Гунди от една страна е заради идеята на сценариста Емил Бонев, който работи с нас. От другата страна е огромната помощ, която получихме от съпругата на Георги Аспарухов – Величка Маркова-Аспарухова. Но и защото вярваме, че Гунди е все още по-близо до масовата народна памет. Това е първата стъпка.

Смятате така, защото не е минало толкова време от кончината му? Или просто все още остава близък до хората?

Все още е близък до хората и е в масовото съзнание на нацията. Оттам нататък ние сме заложили следващите стъпки. Имаме такъв план да направим подобни филми и с други исторически личности или събития, но нека стигнем дотам. Наистина смятаме, че трябва да се инвестира в това. Не смятаме, че е страх – ако направиш исторически филм, независимо дали за 60-те години, както е в случая с Георги Аспарухов, или в началото на XIX, XX век това изисква много по-голяма инвестиция чисто финансово. Не може да се направят филми с малко пари по темите, които ни вълнуват около 1900-1950 г...

Или филм за ВМРО и времето на държавата в държавата – това би било абсолютен блокбъстър…

Точно в такива посоки са някои от идеите ни, но тези филми изискват огромна инвестиция. Самото време, в което Георги Аспарухов живее – за да пресъздадем стадионите, хилядите хора по трибуните, самия свят, който изглежда по определен начин. За филма за Гунди имаше три хиляди костюма, три хиляди костюма... Не искам да коментирам филмите за Ботев и Левски, но дори да ги беше правил изключително талантлив човек с големи възможности – от значение е ресурсът, с който са правени. И Спилбърг да дойде да ги снима...

Сега влязохме в другата тема, но ти зададох този въпрос, защото наскоро се интересувах и разгледах гейминг индустрията на Полша. Държавата там генерира огромни приходи от продажба на игри. Знаеш ли какво е интересното? Почти всичките им игри са свързани по някакъв начин с историческа традиция – те имплементират историята на държавата в играта. Изнасят историята си...

Това е съдържателно, но някой трябва да се усети да инвестира – да се върнем на темата филми. Турция има огромна киноиндустрия, затова няма защо да я коментираме, но и в държави с по-малък мащаб от нашия като Сърбия нещата стоят по по-различен начин. Тя е с по-малка икономика от България. Сърбите имат малко повече пазари, но са по-малка икономика от нашата. И дори те инвестираха в един сериал за Александър Караджорджевич, защото спомена ВМРО, който е убит по заповед на Иван Михайлов и Анте Павелич от Владо Черноземски. Те инвестират в подобни неща. Ние не инвестираме в това – нашият Национален филмов център от една страна няма много голям бюджет и инвестира във филми по определени критерии. В неща, които са някаква форма на европейско арт кино – по-фестивални филми. Честната работа е да се дават пари на филми, които могат да си намерят и допълнителни средства.

Ето това е въпросът, до който искам да стигна – мястото на държавата в такъв тип инвестиции...

За филми като Гунди и за други национални светини, герои, исторически събития, според мен държавата трябва да дава пари, но смятам, че здравата система е да не дава 100% от парите.

Публично-частно партньорство ли е?

Да. Аз съм нов, двамата с Иван сме нови в тази работа, тъй като сме снимали риалитита, предавания, шоу-програми, сериали. Направи ми впечатление, докато бяхме в Кан, че на срещите ни много по-лесна и по-приятна ми беше комуникацията с американските продуценти. Отидохме там да представим трейлъра  и да се видим с възможни разпространители. Истината е, че аз не съм най-големия американофил, напротив – обичам много повече Европа.

И от продуцентите, с които се срещнах от Америка и от Западна Европа разбрах, че с американците се работи сто пъти по-лесно – те са отворени хора, които са дошли да правят бизнес, да чуят идеи. И мисля, че Европа както се развива политически, така се развива и в киното си. 

Колко ви струваше филмът?

Ние сме го казвали публично, тъй като подлежим на проверки заради някои инвестиции и има и документална част, но е повече от 4 милиона.

Това се случва с ваши пари и благодарение на партньорите ви?

Пари от спонсори – основно от 3-4 компании под формата на продуктово позициониране, спонсорство. 

Ние тук можем да говорим за компании – може да дадеш кредит ако искаш.

Това опираше и до нашето съгласие да бъдем рекламни лица. Sesame е генерален спонсор на филма. След това по важност се нареждат и Захарни заводи, които са позиционирани във филма, защото те отразяват духа на времето. Времето, в което има лимонови резанки, лукчета и т.н. Много важен партньор са ни и Puma и Sport Depot, защото Puma реално са правили едни от първите бутонки по поръчка.

По онова време?

Да, създадени специално за Георги Аспарухов. Имаме и някои по-малки спонсори, дарители, които са подкрепили идеята ни, но на този етап най-голямата част от парите си сме ги дали самите ние от нашата компания.

Как се убеждава един такъв едър бизнес, който може да отдели съответно средства, за да ги вложи в такъв тип инвестиция предвид, че сигурността, че възвръщаемостта при такава инвестиция, особено в България и конкретно за кино, не е много голяма. Едва ли когато са ви дали пари тези хора са очаквали, че ще получат някаква сериозна възвръщаемост?

Възвръщаемостта през рекламата е относителен елемент. Но това, което ние правим с филма за Георги Аспарухов в много аспекти е първи опит, затова не можем да знаем.
От една страна мащабът, в който се правят филми в България през последните 35 години е много по-малък. Гунди е най-скъпият български филм след 89-а година, така че сам по себе си той не отговаря на възможностите на пазара. Доколкото знам максимумът у нас е един филм да струва около милион, милион и половина. 

Това звучи много смешно...

Хората трябва да си направят сметката. Успешно е, когато отидат 150 хил. човека да си сметнат колко ще бъдат приходите от билети, да махнат поне 50% за разпространителите и да сметнат прихода.
 
А виждаш ли възможност за развитие на този пазар?

150 хиляди зрители по 5 лева - 750 хил. лв. Това са парите, които може да очаква един продуцент, който направи български филм - доста гледан и успешен. Ако  направи супер успешен филм ще бъдат два пъти повече – милион и половина. Това е приходът и не си ли намерил някакви спонсори – всичко е обречено.

Има ли бъдеще да създаде истински пазар на това нещо в България? Защото пазар на телевизионни сериали се създаде последните години и вие самите правите няколко и участвате в успешни продукции. Очевидно е, че щом сериалите продължават значи се изкарват добри пари.

Нека да си кажем истината – първо, филмът за Гунди е наистина много по-скъп, отколкото пазарът издържа. Второ, аз си поставям много смела цел – хем да е ценен за националната памет, хем да бъде полезен и да стигне до страшно много хора. Да бъде комерсиален в добрия смисъл на думата и хората да излязат със самочувствие от киносалоните. Но по принцип, ако отидем към сериалите – аз като представител на една от големите продуцентски компании в България мога да кажа, че много по-голям опит и успех имаме в правенето на предавания и риалитита, отколкото на сериали. Защото просто вече 20 години снимаме риалитита.

Тогава защо го правите?

Парите, които се плащат за един час съдържание от телевизиите – двете комерсиални телевизии и държавната телевизии - биха могли, макар и трудно, да стигнат за един час риалити, но е почти невъзможно да стигнат за час сериал.

Искам да се върнем на въпроса с това, че може би най-важният спонсор е компания за хазарт. Знаеш, че отрязаха хазартната реклама за телевизиите. Това е сериозен удар по всички тях. Без да говорим за политика, как се отразява на бизнеса и смяташ ли, че, що се отнася до реклама – трябва да имаме морални съображения?

Първо, на чужд гръб и сто тояги са малко. Аз лично и Иван сме отнесли толкова много критика, заради това, че сме били рекламни лица на компания за онлайн залози.

Вие дори се наложите да направите едно предаване в интернет, в което да обясните защо сте го направили. 

Ние най-лесно можем да обясним, но това са факти. Ние сключихме тази сделка, защото тези хора повярваха в проекта Гунди – Легенда за любовта. Впоследствие се оказа, че ние, както се шегуваме с Иван, сме най-големия спонсор на филма. Без тяхната помощ, ние нямаше да посмеем да започнем. 

Нашите зрители не знам дали знаят, но когато вие сте Междинна станция и правите външна продукция в телевизия, всъщност телевизията ви дава бюджета – тя е тази, която има парите да плати. 

В голяма част случаите – да. Понякога телевизията ни дава 70-80% от бюджета и с продуктово позициониране, ние го допълваме. 

Но по-голямата част идва от телевизията и нашите зрители ако искат да гледат по-добри продукции трябва телевизията по някой друг начин да се финансира, за да може да плаща за създаването на това съдържание.

И точно това е проблемът ако се върнем на темата за сериалите – това е причината риалититата да са по-успешни. Защото бюджетът, който телевизията може да осигури при мащаба на пазара в България за сериали – не е достатъчен. Това е и причината ние да правим риалитита на абсолютно средноевропейското ниво, а сериалите ни да не са на това равнище.

Добре, дай да се върнем към филма, защото аз емоционално гледам на тези неща. Три хиляди костюма каза. Виждам, особено в кадрите от трейлъра едни гигантски масовки – или поне така изглеждат. Знам аз от телевизионното изкуство, че масовките са най-скъпото нещо при правенето на такъв тип продукции. Но техниката се развива – вие как ги направихте – с визуализации ли?

Една от най-големите инвестиции във филма Гунди – Легенда за любовта е т. нар. CGI технология, която позволява виртуално да бъде променена средата. Т.е. ще стигнем и до  най-голямата инвестиция – стадионите и възстановката на мачовете. Тази публика, тези десетки хиляди хора, които се виждат... На масовката има 300-400 човека, но ние виждаме 60 хил. души, възпроизведени компютърно. Да, мачовете са най-голямата инвестиция, но и самия свят, в който живеем – улиците, климатиците, рекламите, плочките – всичко трябва да се пипа допълнително с компютърната анимация. 

Вие пресъздавате компютърно и стадионите от това време. Предполагам, че е по архивни документи, по архивни кадри. 

Да, това изисква страшно много средства. Това е най-голямата инвестиция. 

Значи за вас са работили повече компютърни гении, отколкото актьори и актьорски състав. 

Не можем да си представим колко много компютърна анимация има в един филм, който пресъздава 60-те години, както е в случая с Гунди – Легенда за любовта. Дори в момента продължава да работи екип, който отговаря за компютърната графика.

Разкажи ни набързо как минава целият процес – от момента на идеята в главите ви, през набирането на финансиране, през започването. Как върви самият работен процес, избор на актьори? Да избереш човек, който да изиграе Гунди е огромна отговорност.

Осем години бяха нужни на екипа – от началото на подготовката на филма до момента. От времето, в което Емо Бонев – главният сценарист дойде в офиса, предложи ни идеята и Иван му каза, че е страхотно и ще го направим, когато сме готови. После започна дългата работа по сценария, дългата работа по възможността да се финансира. Последва събирането на екипа и подготовката. Нещо повече, самата преподготовка за снимките продължи близо година. След това са снимките в онези два месеца и накрая дългия монтаж и CGI. Целият процес продължи 8 години.

И как не се отказваш за толкова време?

Гунди – Легенда за любовта, отговаря на много условия. Той отговаря на професионалните ни мечти, на личните ни мечти, на разбиранията ни. От една страна, чисто като хора, ние смятаме, че е изключително полезно да се правят филми, които да стимулират националното самочувствие и националната памет. В тази връзка Гунди се оказва един абсолютно точен завършек на нещата, които ние правим през последните 9 години. Дори в телевизионната си работа ние се опитвахме, включително и в комерсиалните риалитита, които сме правили,
се опитвахме да вкарваме някакви допълнителни идеи – добавена стойност, история, смисъл и т.н. Оттам започнахме цялата си работа през темата за демографията и насърчаването на раждаемостта, през задържането на хора и връщането им в България.

Гунди дава тази допълнителна добавена стойност, дава смисъл на работата ни като продуценти.

Това е едно. Второ, чисто професионално – мечтата ни е да се превърнем в независими продуценти и да носим отговорността за един продукт от началото до края. Защото това телевизиите да бъдат реално продуцента, а ние да сме изпълнителния продуцент има и плюсове, и минуси, защото все пак се съобразяваш с параметрите, които ти дава телевизията, в която работиш. И трето – най-голямата ни мечта, или поне моята, е да се опитаме да повярваме, че можем да минем отвъд Калотина.

Аз те питах как не се отказахте по-скоро от гледна точка на финансиране, бизнес и въобще тази част, защото голямата ми драма на мен е, че едно време, когато България била много по-бедна и е имало много по-малко богати хора – са се родили Христо и Евологи Георгиеви, които са създали Софийския университет и са го подарили на държавата. 

Но колко са тези хора, които са финансирали такива големи неща като Софийски университет. Това не са ли били едни 10-15 човека?

И сега се явявате вие и ми казвате, че приемате идеята евентуално този филм да ви донесе финансова загуба. 

Това е, бих казал, много реалистичен план.

И все по-рядко се намират богати, а в България вече има много богати хора, доста повече, отколкото са били по онова време. И все по-сериозен може би проблем на медите е, че не се разказват такива истории – ако ги има, но все по-малко богати хора решават да рискуват собствения си финансов успех и капитал. Да си стиснем ръцете, че филмът за Гунди е филм за нацията, не е толкова за вас двамата. Та те питам каква е тази бизнес настройка, че можеш да изгубиш пари и все пак да го направиш?

За нашата цел – аз ти казах, че ние имаме идеални цели, имаме си и наши лични, субективни цели, които са свързани с нашите интереси. Ние наистина смятаме, че може да направим голяма крачка в развитието си. Говоря извън идеалните ни цели и наистина вярваме, позволяваме си да мечтаем и да направим крачка отвъд Калотина.

Вие не бяхте ли направили една такава крачка след Калотина по едно време?

Ние са единствените, които са го правили. Минахме Калотина, но стигнахме само до Белград. За три години там имахме офис и филиал на нашата компания и за това време продуцирахме три предавания. През годините така стана, че това спря заради някакви наши грешки на растежа, но да – ние сме минавали тази граница.